Nadya's Blog

Още незапочната, неизсъществувана
Още не разтворила криле за полет

Едногодишно бебе, изрисувано
Под кроткия ти, мътен поглед

Още неповдигнала краче да стъпи
А земята олюля се и бурно потъна

Скрит от взора розов цвят напъпил
Скъса с крясък на живота струната

И в своя тих ужас залитнала
Плетеше надежди от сънища нежни

В реалност студена безжално повика я
Събра и захвърли дните копнежни

Такава бе любов едногодишна
Изпълнена с очакване, със нежелание

Несравнима с никои предишни
Безбъдещна, в последно издихание

Ще събудя бялата ти лястовица
гнездо за нея от целувките ни аз ще свия
надеждата си ще вплета в крилата ѝ
очите й ще носят моята магия

Ще храня тази малка лястовица
със спомени, с любов, със нежност ще окрилям
тъй както твоята душа душата ми
прегърна щедро и закле се да закриля

Ще пратя тази наша лястовица
очите ти да търси, в облаци да се размие
и като полъх топъл да ме свие във перата си
със мен да се обгърнеш, ако тъжен те открие.

Като просяк последен вървя
трохите след теб да събирам
залъкът твой да деля
греховете ти да изпирам

Като малко дете се захласвам
да те търся сред дневни звезди
небесно сред злато проблясва
изгубвам се в твоите очи

Като болка горчива пулсирам
следвам ритъм един в две тела
жива рана – кървя и забирам
мога още да дишам, едва

Мога още, ще дишам, ще храня
надеждата в мен ще крепя
сили ще имам ли, малко остана
до сблъсъка с реалността

Ако някога те срещна пак
ако пак аз някъде те срещна
косите си за теб ще разплета
ще те измия с поглед грешен

Ако някога аз пак те видя
ако някъде те видя пак
света ти аз отново ще разбия
мечтите ти превърнала бих в прах

Ако някога докосна те отново
ако отново някъде докосна те
споменът, тежащ като олово
в настоящето ни ще го омагьосаме

Слънцето, в очакване да те зърне,
от рано сутринта започна леко,
леко да надига поглед – сякаш срамежливо,
но нетърпеливо,
очакваше красотата да се отвори пред него,
все повече и повече на пръсти се извисяваше,
сякаш надничаше зад стената на свенността ти,
и ето, че успя и всичко днес е по-усмихнато,
по-усмихнато е днес, от когато и да било…

– Разцветников

Писмото ти в ръка ще взема
И ще го стисна до сърцето си, когато
Пътя си далеч от мен поемеш
Когато свърши и синевечерното ни лято

В цветята на полята ще те търся
И утринния вятър ще целуна
Ще чакам с теб светът да свърши
И от края на света ще те ревнувам

Косите ти последно ще погаля
Ръцете ти във моите ще стисна
Вечен огън във сърцето ще запаля
Свободен ще те пусна, но за мен орисан

Ще се разкъсам, ще живея
раздирана от край до край от себе си
Ще се стопя, ще се разлея
Ще режа старите си белези
Мечтите си оглозгани ще събера
Ще ги затворя във кутия, ще ги смачкам
Моста с тебе ще съборя, ще го разруша
В основите му кръста си ще хвърля
Лицето си в руините ще съблека
Последната ми дреха като падне
Ще тръгна грозна, гола и сама