Тишината блъска яростно вратите
и по коридорите крещи
Ако я видиш нейде, я запитай
ще се срещнем ли със теб сами?

Зелени тротоари тичат помежду ни,
спокойствие меко застива в мъгла
и пречат ми чуждите думи
и вечер заспивам сама.

И теб пак те няма и няма!
… и бирата пия със друг.
Една малка и жестока измама –
тебе няма те тук!

Реклами

Знаеш, че си виновен

Ти знаеш, че си си виновен. Знаеш, че сгреши, нима искаш да се върнеш?
Опитваш се да изплашиш вяттъра, който се рови в косите ми, нима ревнуваш?
Сам, самотен самотата викаш, нима мога да се превърна и аз в самота?
Гониш хобитата ми и тръгваш с тях, нима искаш да бъда единствена?
Вплиташ се в мъглата, която ме обгръща, нима няма да ти позволя да ме прегърнеш?

Затриваш стъпките ми, убиваш другите, нима не допускаш друг до мен?
Неискрена усмивка пресрещта топлия ти поздрав, нима и аз ще бъда чуждата?
Красив си, знаеш, че те наблюдавам, нима ще избегнеш погледа ми?
Следя ръцете ти, усещам те до мен, нима се страхуваш да ти кажа, че те обичам?
Ти знаеш, че си виновен, харесва ти това… но нима съм твоята вина?

За себе си

Имам страх
от отворени врати,
обичам тъмното
и обожавам светлината.
Копнея някога
да останем с теб сами,
да се разхождаме по покрива
и във мазата в мрака,
да удавим крясък
и да разлистим тишината,
да сподавим гласовете
да затворим и вратата…
Ненавиждам потни длани
или размазано червило,
обичам кръв и рани
и мразя всичко гнило!

За теб

За теб бих дала и съня си и покоя;
искрицата от слънцето бих взела,
за да я влея в очите ти, да бъда твоя
и да блестя, когато тъжен си.

За теб от сянката си бих изплела
мост, здрав и тежък като мисълта,
по който мост и аз да чакам тебе
тъй, както тъмен лист дочаква есента.

За теб следите си бих заличила
и, както стигнала до тебе някой ден,
обратен път аз да не мога да открия,
а път към свободата устремен.

Аз кучка казваш съм била,
мръсница мръсна, подла змия.

Но вярваш ли си ти на онова,
що най-последно каза, че се крия?

Вярваш ли, че самоцелен е животът ми,
че умирам бавно, че не чувствам,
че се крия от войната, от оковите,
че убивам чужди чувства?

Мислиш ли наистина, че съм обречена,
и че дълго вечер сълзи роня,
че смъртта и болката съм аз наречена
че не съм човечна, че съм във желязна броня?

Вярваш ли си в думите… та аз живея!
Самотница била съм… аз се смея!
Не за желязна броня, а за слънцето копнея,
Венци плета от чувства, на цветни люлки се люлея

Не кучка, а жена съм вече…

Ще ме обичаш ли някога

Ще ме обичаш ли?
Един въпрос
незнайно как
прехвърлян по етажите на времето.

Ще ме обичаш ли?
Усмихваш се с очи…
Дали била съм
искрица радост някога за теб?

Ще ме обичаш ли?
Наивно детски
Угаснал плам
Възражда се във твоето сърце.

Ще ме обичаш ли?
Самотно тъжен,
И тъжно сам…
Ще ме обичаш ли за себе си поне?

Нека бъдеш себе си

Приеми живота си и се бори
От сълзи и от болка няма смисъл
Очаквай себе си, търси се, не плачи
Ти си тук, а ние с теб, не си единствен

Има нужда всеки от тъга и самота
Не всявай страх, обичай се и се крепи
Като теб и аз била съм в празнота
Но себе си във алкохола аз убих

Не ме преследвай, не бъди и като никои друг
Не искай чужди идеали, а бъди!
Да бъдеш себе си, сега и тук
Това аз искам, остани!

Не съм единствена, която те обичам
За красотата в себе си за малко помисли
Не се променяй и не се отричай
Бъди какъвто си, обичай себе си и пак бъди!