Отвътре

И тъй, завлечена от нищото,
безумно лутам се в отчаян вихър,
а там отвътре, изпепеляват ме огнищата
на жалки спомени измислени
Прегърната от твойто тяло,
събуждам се, опарена от истини,
а там, отвътре, всичко друго вяло
напомня ми за бъдеще безсмислено
Мислите ми свиват се до точка –
секунден блясък на прозрение,
а там, отвътре, бесен миг просрочен
догонва стари намерения
Неказани, яростни думи се блъскат,
езикът, пресъхнал, глухо мълчи,
а там, отвътре, грозно просъсква
твоят глас, казва ми колко боли.

Защото

Отдавна двамата вървяхме
вплели длани във душите си
щастливи заедно тогава бяхме
и се усмихвахме на дните си
По улиците крачехме и диво
провиквахме се на такситата.
Във жарко слънце и във време гнило
целувахме се все усмихнати
Защото ти за мене бе усмивка
взривяваща енергия и дива страст.
Защото аз със тебе бях щастливка.
Защото щастие за тебе бях и аз
Ний пак сега така вървим,
но с дланите дълбоко във джобовете.
И тъпо се засичаме.. мълчим,
и никой не подвиква на шофьорите
Защото ти за мене бе усмивка,
но как да се усмихна аз сега…
тъй както аз със тебе бях щастливка
така без теб нещастен е света…

Мечтание за теб

Тъжни фрески врязват се в съня
Мокра крайност линии събира
И бленуван, и далечен пак изглежда ми деня
Спомени в далечността извират
Аз искам те до мен да си
И тази нощ със теб да споделя
И да попивам във плътта си твоите искри
И да улавям в себе си едничката мечта
Животът с теб би бил магьосен
И този ден във мойта радост ще съм с теб
И устните ми ще са в цвят амброзен
И няма да усещам ужаса свиреп
Ужаса на младежта във днешни дни
И страха не ще докосвам с твоята душа
Зная с теб ще бъда най-щастлива
Най-щастлива ще създавам любовта

С теб

(на dope_hat)

Тъжни фрески врязват се в съня
Мокра крайност линии събира
И бленуван, и далечен пак изглежда ми деня
Спомени в далечността извират

Аз искам те до мен да си
И тази нощ със теб да споделя
И да попивам във плътта си твоите искри
И да улавям в себе си едничката мечта

Животът с теб би бил магьосен
И този ден във мойта радост ще съм с теб
И устните ми ще са в цвят амброзен
И няма да усещам ужаса свиреп

Ужаса на младежта във днешни дни
И страха не ще докосвам с твоята душа
Зная с теб ще бъда най-щастлива
Най-щастлива ще създавам любовта

Спомен

(на Х.К.)

Студена сянка ме опива
Хладен вятър ме прегръща
Усмивка на лицето ми замира
Спомен тегнещ се завръща
Стискам жълтия мечок във длани
Музиката в моите очи се влива
Пак усещам нереалните измами
И опитвам да забравя, че съм жива
Мастилени петна ме следват
Във черни белези се скривам
От лятото, безкрайно безметежно,
Обирам слънчеви искри красиви
Страхувам се от свойта смърт
От дългия позорен шум,
Мечтите мои да захвърля
Безстрашна да изляза аз навън
Обичам болката позната
Обичам и говоря си сама
Заглеждайки в лицето на Луната
Отражението на моята тъга

Един забравен миг

(на Х.К.)

Студена сянка ме опива
Хладен вятър ме прегръща
Усмивка на лицето ми замира
Спомен тегнещ се завръща

Стискам жълтия мечок във длани
Музиката в моите очи се влива
Пак усещам нереалните измами
И опитвам да забравя, че съм жива

Мастилени петна ме следват
Във черни белези се скривам
От лятото, безкрайно безметежно,
Обирам слънчеви искри красиви

Страхувам се от свойта смърт
От дългия позорен шум,
Мечтите мои да захвърля
Сама, безстрашна да изляза аз навън

Обичам болката позната
Обичам и говоря си сама
Заглеждайки в лицето на Луната
Отражението на моята тъга

Искам

Искам да отида до морето,
и да те плесна по дупето.
Да сънувам луди крави,
и да тичам по морави.
Искам да съм шматка,
и да ровя със лопатка.
Да прескачам по небето,
и да бърквам във телето.
Искам да живея като котка.
Искам да си имам лодка,
и да плавам във луната,
и да плюя по зората!

Един забравен миг

Вечерта без теб ми беше тежка
Свивам дланите си във юмрук
Да те оставя сам…май беше грешка
На сълзите си се смея пак напук

И бирата остана недопита
Цигарата сама ще изгори
Не ми е смешно вече на шегите
… започва бавно да боли…

Безумна ярост в мисълта тупти
Часовника си в длани стискам
И времето антипатично си върви…
… защо не исках и защо ли искам…

И после търсих те натам… натам…
И никъде не те открих
Защо ли плаках ? Вече знам
къде си във сърцето си те скрих…

Не искам вече

Мъничко остава до поврата на живота.

Звезди от огън блясват в непрогледна чернота, забиваш своите игли във странни voodoo-кукли, магията разпада се на прах, умирам в своите копнежи и меланхолия обгръща бялото ти тяло. Ще забързам пътя си към друг живот. И теб не искам да те срещам там, не искам пак да давя в сълзи нощите си сини, не искам да боли от низката ти, безпричинна омраза. С друг поех по пътя вече.

Люлката ми ще развее моите коси. И блясък във очите ми ще трепне – не искам да боли, не искам вече, изтърпях каквото трябваше, сега ме остави! Ти не знаеше какво искаш от мен, дадох ти време, бях никоя – само за теб, пожертвах странните си навици в полза на твоята природа, и всички сълзи пак за теб пожертвах – ти не ме разбра – сега ме остави! Не впивай поглед в мен, не се прави, че не разбираш. Умирах милиони пъти, но за теб бях жива… Живеех в твоята съдба, но за теб бях труп.

И затова ме остави! Друг моята душе втечни и както феникс възкреси това, в което ти ме накара да не вярвам – любовта! Да… същата онази любов, с която ще те наричам, обази любов, която още изпитвам към теб – символът на моята душа. Но не искам да те гледам с мокри очи и не искам пак да плача окована в мечтите си. Аз исках да живея свободна, обичана, обичаща…

Затова ме остави! И просто си тръгни… по пътя там – с нея.

Никога вече няма да бъде същото

Почувствай смога на града,
по тротоарите безцелно разходи се,
сам си тук, и аз една
стоя до теб, със тебе дишам.

Но не питай повече за мен
и към наш’те дни назад не се обръщай;
Заминах си, ти беше изморен
от облачните ми, прекрасни къщи.

Без ясна цел по пътя тръгнах,
съмнявайки се в мен и във света,
ти не усети – аз се върнах
сега съм твоята сестра.