Категория: Стихове

Имам страх
от отворени врати,
обичам тъмното
и обожавам светлината.
Копнея някога
да останем с теб сами,
да се разхождаме по покрива
и във мазата в мрака,
да удавим крясък
и да разлистим тишината,
да сподавим гласовете
да затворим и вратата…
Ненавиждам потни длани
или размазано червило,
обичам кръв и рани
и мразя всичко гнило!

За теб бих дала и съня си и покоя;
искрицата от слънцето бих взела,
за да я влея в очите ти, да бъда твоя
и да блестя, когато тъжен си.

За теб от сянката си бих изплела
мост, здрав и тежък като мисълта,
по който мост и аз да чакам тебе
тъй, както тъмен лист дочаква есента.

За теб следите си бих заличила
и, както стигнала до тебе някой ден,
обратен път аз да не мога да открия,
а път към свободата устремен.

Аз кучка казваш съм била,
мръсница мръсна, подла змия.

Но вярваш ли си ти на онова,
що най-последно каза, че се крия?

Вярваш ли, че самоцелен е животът ми,
че умирам бавно, че не чувствам,
че се крия от войната, от оковите,
че убивам чужди чувства?

Мислиш ли наистина, че съм обречена,
и че дълго вечер сълзи роня,
че смъртта и болката съм аз наречена
че не съм човечна, че съм във желязна броня?

Вярваш ли си в думите… та аз живея!
Самотница била съм… аз се смея!
Не за желязна броня, а за слънцето копнея,
Венци плета от чувства, на цветни люлки се люлея

Не кучка, а жена съм вече…

Ще ме обичаш ли?
Един въпрос
незнайно как
прехвърлян по етажите на времето.

Ще ме обичаш ли?
Усмихваш се с очи…
Дали била съм
искрица радост някога за теб?

Ще ме обичаш ли?
Наивно детски
Угаснал плам
Възражда се във твоето сърце.

Ще ме обичаш ли?
Самотно тъжен,
И тъжно сам…
Ще ме обичаш ли за себе си поне?

Приеми живота си и се бори
От сълзи и от болка няма смисъл
Очаквай себе си, търси се, не плачи
Ти си тук, а ние с теб, не си единствен

Има нужда всеки от тъга и самота
Не всявай страх, обичай се и се крепи
Като теб и аз била съм в празнота
Но себе си във алкохола аз убих

Не ме преследвай, не бъди и като никои друг
Не искай чужди идеали, а бъди!
Да бъдеш себе си, сега и тук
Това аз искам, остани!

Не съм единствена, която те обичам
За красотата в себе си за малко помисли
Не се променяй и не се отричай
Бъди какъвто си, обичай себе си и пак бъди!

Тежкият въздух в кръвта ми
Стене самотен и страшен
Влива усмивка в дъха ми
И стъмва се лош, полумрачен

Със себе си кротко се боря
И двойнствен откривам съня си
На ум, пак тихо се моля
И в тебе отпускам дъха си

Сама ума умолявам
Чувствата нека не плаши
И тихо в сърцето стаявам
Във болката нежно гласа си…

Открии ме във капка сълза
Със ледени устни изпии ме
Като допир от нежна роса
Чиста, добра и невинна

В болката тихо кажи ми
Кажи ми, че пак ще съм твоя
Ако не,аз сама ще замина
Ще изчезна сама след завоя

Ще си тръгна самотна,смутена
И тебе ще търся в дъжда
Ще целуна сълза уморена
От дългия път към града.

Умиращ в зелена мъгла
Погребан в тишината на залеза
Дочакваш искряща зора
И молиш затихващо утрото

Попиваш във себе си пепелта
Своята участ убиваш
Загледан в смъртта на деня
Сам, съдбата си разкриваш

Глътка въздух уморено отпиваш
Огън загаснал самотно разпалваш
Крещящ неволно загиваш
Самотен, нечист ти угасваш.

Нощта попива бавно в плътта ми
Загадъчно тиха стаява се
С отмерени стъпки навлизаш в съня ми
Прекрачваики бавно света

Мечтая как тази нощ ще е вечна
И вечно ще бъдеш до мен
Как тихо, с усмивка човечна
Със теб ще посрещнем новия ден

Мечтая, а утрин е вече
Невинно, по детски със теб се разделям
Тъжно, нацупено, малко човече
Към своето бягащо щастие гледа.

Самотен повей,умряла дъга
Заспиват в очакване на тъмнината
Песен на птица и безкрайна тишина
Прозират изгряването на луната

Тежки облаци, вплели ръцете си
Обгръщат сивотата на нощта
Тъмни сенки, разкрили мечтите си
Обикалят в среднощна мъгла

Последен дъх и нощта стопява се,
Опряла се на топлите ти длани
Последна усмивка, отразила нежността
Се впива във дълбоките ми рани

Полъх нежен, леки капки дъжд
Тихо заспиват във мен
Слънчев лъч и чиста зора
Разтварят новия ти ден…